Драго Симеонов – любим радио глас, телевизионно лице, колумнист, но най-важното – дете по душа, ще бъде водещ на най-новото шоу по Нова ТВ „Големите надежди“, което стартира тази сряда от 20.00 ч. Не като журналист, а като „колекционер на случки“ – така Драго описва себе си, а причината е любимото му занимание – да разказва истории. Детството си описва като „любопитно, с някои елементи на щуравост“.

„Бях отговорен палавник и правех само необходими бели, но понякога нуждата от тях беше наистина голяма”, признава той. Пукнатата глава на негов съученик и опит да се обръсне, когато бил само на седем години, са част от пакостите в биографията на водещия. Един от най-ярките му спомени е покупката на българското детско комикс списание „Дъга“ №3, която до ден днешен смята за една от най-добрите му инвестиции. Това е и началото на колекционерската му страст и любовта към комикс героя Добромир – първия български каратист. В този период той има и още една голяма любов – идеята да стане като Брус Лий. Артистичността му също се проявява от малък. Първите му публични изяви датират от времето, когато баща му записвал неговите ранни „представления“ на домашния касетофон, а той бил убеден, че момчето на касетката е с пъти по-умно от него.

Признава, че оттук се ражда и любовта му към радиото и микрофона. Мечтаел дори за певческа кариера. След известно лутане между музиката и щангите дори му хрумнала идеята, че може да стане пеещ щангист. Днес Драго признава, че детето в него никога не го е напускало. Горд татко на малкия Павел, двамата разговарят на общ език – затова и се обръщат един към друг с „приятелю“. Преди това, ето какво сподели Драго пред читателите на Slava.bg  няколко дни преди началото на „Големите надежди“.

Някога мечтал ли си да бъдеш певец?
Разбира се, кой не е мечтал да бъде певец. Аз обаче не исках да съм обикновен певец. Когато бях малък се колебаех дали да не стана щангист, тъй като беше актуално. И понеже сцената ме привличаше, бях решил, че пеещ щангист е добър вариант. Не само хората щяха да се гордеят със спортните ми постижения, но и щях да ги забавлявам междувременно.

Успя ли си да запазиш детското в себе си?
Според мен – да. Но не съм опитвал да го консервирам, че тръгнеш ли да го консервираш, т.е. да го слагаш в буркан и да го преваряваш, значи много малко е останало от него. Не се опитвам да бъде нещо, което не съм. Ако ти е писано да си останеш хлапе цял живот, това е извън твоята власт. Ако не ти е писано – също. И с нищо не можеш да го увеличиш или намалиш.

Какво да очакват зрителите  от „Големите надежди”?
Нека очакват добро настроение, но и нещо повече – нека се приготвят да се гордеят с децата си. Ние често пъти забравяме, че не притежаваме света, в който живеем. Взели сме го назаем от децата си. Той е техен, нашите заяждания са незначителни, единственото важно нещо са те. Ние знам, че те могат да пеят, артистични са и имат талант. Но с това не се изчерпва тяхната същност. Децата ни са нашата надежда. И в този смисъл името на предаването е уцелило право в десетката.

Има ли според теб много-деца таланти в България, на които не се дава много шанс за развитие?
Талантът винаги е по-голям, от онези, които уж се грижат за развитието му. Смятам, че талантът е висша дарба, която не зависи от шанса. Да, сцената, парите, продуцентите – те могат да ускорят досега на публиката с таланта, но не са фактор за развитието му. Той винаги намира начина да излезе наяве. И нашата задаче не е на хора, които дават шанс, а на такива, които получават шанс да включат нещо възвишето, но и прекрасно в телевизионно предаване.