Чърчил опитва София да превърне в „картофено поле”

 Сигурно си спомняте вестникарския сериал на „Всеки ден”, посветен на бомбардировките над София, Пловдив, Русе и още десетки български градове и села през Втората световна война. Преди дни – на 30 март, се навършиха 71 години от най-унищожителната сред тях. Общо над 4000 българи и над 12 000 сгради у нас падат жертва на адските бомби от небето, хвърлени от английските и американските летци. Храм-паметникът „Александър Невски”, Католическата катедрала, Народният театър „Иван Вазов”, много болници и училища, жилищни сгради, цялата улица „Търговска” – трудно е да се изброят всички разрушения. Идеята за нестихналите досами 9 септември 1944 г. бомбардировки е лично на Уинстън Чърчил – главния герой на нашия сериал.

Малцина днес помнят бомбардировките. Учебниците ги наричат „съюзнически” заради политкоректност – Великобритания е член на ЕС и НАТО също като нас, а САЩ са новият ни Голям брат. Какъвто по време на бомбардировките е Германия.

Чърчил нарежда на своите военни безжалостно да убиват българи и да рушат столицата на страната ни, докато не се превърне в най-голямото поле за отглеждане на картофи. Въпреки очевидно демонстрираното желание на цар Борис III да скъса съюза с Германия и назначаването на проанглийско правителство, което му струва живота (най-вероятно причината за смъртта му е отравяне по време на неговото посещение в бункера на Хитлер), кръвождаността на сър Уинстън е ужасяваща: „Каквото сполетя цар Борис, ще сполети и други от страната на Германия”. Бомбардировките само се засилват след кончината на владетеля и поемането на престола от неговия 6-годишен син Симеон, чийто дом – двореца „Враня”, също е обстрелван от английските и американските самолети. Есента на 1943 г., зимата и пролетта на 1944 г. са направо ужасяващи за хората у нас, особено за софиянци, като 300 000 от тях бягат от града си, за да се спасят. Възстановяването ще отнеме повече от десетилетие.

А примерът с разрушаването на черкви – те каква ли вина имат за войната, ще бъде приложен от британските и американските ВВС по-късно в Дрезден, чиято катедрала обаче Великобритания възстановява за своя сметка по настояване на Хелмут Кол след обединението на Германия, а в по-близко време – и в Сърбия.

София и Белград и техните храмове и вярващи не са пожалени дори на Великден

Напротив, специално са бомбардирани – нашата столица през 1944 на най-светлия празник, а сръбската – 55 години по-късно пак на свещения ден. Нито промяната на кабинета с още по-англофилски, нито нещо друго е в състояние да спре мъстта на Чърчил, който има зъб на България още от Първата световна война. Той не само нарича Балканите „барутният погреб на Европа”, но и прави полуострова ни точно такъв.

За което едва не губи подкрепата на самия американски лидер Рузвелт. Архивите пазят писмо от умиращия властелин на Белия дом до „братовчеда” Чърчил в Лондон, в което президентът на САЩ предлага да бъдат спрени бомбардировките над България и по-специално над София, защото от тях просто няма смисъл. На което получава циничен отговор: „След като лекарството върши работа, ще има нови дози от него”. Това е отношението на Чърчил към смъртта на хиляди българи, разрушаването на културно наследство на цяла Европа, страданията на огромно количество жени и деца в страна, която никога не е пратила дори един войник срещу съюзниците и която единствена е успяла да спаси своите евреи от лагерите на смъртта.

Сталин не е Рузвелт. Той просто информира Чърчил, че ако не иска да си има работа с него, с навлизането на съветската армия в България трябва да спре бомбардировките. И това се получава. Така е извършен превратът на 9 септември, който слага начело на страната правителството на Отечествения фронт. Днес то е смятано за изцяло комунистическо, но истината е, че в него участват и англофили, които 2 години по-късно ще се превърнат в опозиция.

Не само Сталин, но и Чърчил налагат Народния съд за разправа с представителите на бившата власт. Пак в комбина те се разбират и за процентното влияние на Изтока и Запада в нашата страна. Това става месец след „революцията” у нас. През октомври 1944 г. Чърчил и външният му министър Идън са при Сталин в Москва. Те подготвят документите за Ялтенската конфренеция, от която в началото на годината бяха отбелязани 70 години. По време на тези преговори се решава и бъдещето на Източна Европа.