Любовта към децата – любов на баща, който е горд, но и тревожен, който се радва, че обичта им към него е толкова силна отправна точка, че ги събира и когато животът ги разделя.
Любовта към внуците – тя озарява цялото му творчество през годините от 2000-та насам и постоянно влиза в остро противоборство с темите за старостта и смъртта. И не само заглавие срещу заглавие, а куплет срещу куплет, стих срещу стих, рима срещу рима! Мисълта за житейския край бива прогонена далеч от идването на внуците, от появата им на този свят, или от поредната среща. Поетът е изпълнен с гордост, с радост, с детинско вдъхновение – пише чрез тях и за тях, говори им и ги слуша, и от всеки ред на тези стихотворения извира надеждата тази среща да не свършва. Те са неговите светли и вдъхновени музи през годините на новото хилядолетие.
Старостта също е близък приятел, на който поетът говори на ти. И връща лентата с „Младостта се завръща“, отговаряйки на себе си от миналото – на човека, написал „Младостта си отива“. Младостта се завръща отново чрез децата в семейството, но те събуждат и страх. Страхът, че идва ден, в който ще отлетят от дома, от България – като част от ятото от будни млади хора, които напускат родината. България е друга голяма болка на поета. Но заради новото поколение, Йорданов не може да си позволи да бъде песимистичен. Той има надежда, че един ден: „Тук ще е всичко… Тихо… Спокойно… Богато“ и че това ще върне децата ни обратно.