ресторант на Christian Le Squer – шеф на годината за 2016 г.

и то по класацията на своите колеги главни готвачи във Франция.  Представях си мястото и кухнята като претенциозни, но никога не съм могъл да предположа колко срамно ужасяващо готвене ще опитам, довело до чувство, сякаш ченето ми се е откъснало от останалата глава след като съм се опитал да ям на това място.
Мястото за хранене, дълбоко навътре в хотела, си е бая широко пространство с високи тавани и дебели килими, които могат да заглушат всеки вик за помощ. Декорирано е в различни оттенъци на тупе, бисквитено и знам ли го какво още.  Направено е като място, където ядящите тук хора, за които чувството за вина е непознато. Крещи на пари, повече отколкото стадион футболни запалянковци срещу нечестен съдия на мач. Има даже столче за дамска чантичка край масата.
Носят ни менюта, високи колкото Ричард Осман. Дамската ми компания, която резервира масата, получава листа без цени. Келнерите ни гледат ядовито, докато си разменяме менютата, след като протестираме срещу неравенството. Като поглеждам цените, ми с иска никога повече да не ми се случва подобно нщо. Стартерите и основните са горе-долу на една стойност – от 70 до 140 евро парчето.
Срещу тези котировки черпят с канапета и amuse-bouches (в превод – изуми уста), пред-десерти, хляб и сериозно поведение от страна на келнерите. Почти всичко пирятно на вкус, което поглъщаме идва от сладкарско-пекарската секция: студен брьош (кроасан) с осолено масло, сред канапетата има тарта с мус от разбит пилешки дроб и мини кисела краставичка за разкош, достатъчно хубави ръчно правени шоколадови бонбони.
Инструктират ни да изядем първо от менюто някакво канапе, което представлява прозрачно топче върху лъжица. Прилича на силиконова цица за Барби, а като направа не е нищо повече от техниката на сферификация, патентована от Феран Адриа преди 20-ина години в отдавна закрития му ресторант Ел Були. Попаднало в устата това топче напомня въздух с лек дъх на джинджифил.