„...Запазвам маса за вечеря с истинско суши - в happy sushi, в градината на хотел Кемпински. Малко ме разтревожи названието happy sushi - по-добре звучи happy burger, но нейсе, преглътнах тревогите си и отидохме в това заведение, в прекрасна градина, но което, оказа се, има несъразмерно много маси по отношение на персонала. И поръчахме - истинско суши. И зачакахме - като в японски филм - нещо да се случи. Не се случи. Чакахме и питахме, мина час, после заваля градушка, затичаха сервитьори с одеяла, които стигнаха за всички, само не и за нашата маса, на която имаше премръзнало дете (на съседната имаше близки на заведението хора - и храна, и одеяла, и внимание от цели трима сервитьори).

Мина градушката и след още един час изпратихме детето при баба му, гладно и полузаспало, защото вече минаваше 10 вечерта и пак попитахме за храната, която поръчахме в осем и половина. (В интерес на истината, двама души от компанията получиха част от храната си.) Дойдоха извинения. Но не от арогантната сервитьорка, а от младеж с неизвестна длъжност. Ами виждате - градушка. Знаех, че е опасна за земеделците, но не предполагах, че съсипва и ресторанти. Или може би този ресторант е с полева кухня? И след още половин час - значи два часа и половина от началото на поръчката - храна, суши демек. Добре, че междувременно имаше вино. Ако собственикът на това заведение беше в този сюблимен момент, би трябвало да си направи сепуко. Без извинение.

Аз повече няма да наричам сърмите си балканско суши. Защото балканското суши е точно това, което ни предложиха на рождения ден на сина ми - много претенция, малко истина. И много горчиво разочарование и обида. Както се казваше в един стар и забраняван български филм: балканско, ама суши. Суши, ама балканско, бих казала. Мноооого балканско. И никак, ама никак хепи”.

 

Автор: Милена Попова, EVA