Ако днес минете по тротоара в достъпната за автомобили част на бул. Витоша над бул. Патриарх Евтимий, която е доста скучна, въпреки всичките разноцветни и разностилови витрини, е трудно да си представите какъв живот кипеше там в края на 80-те и началото на 90-те години. Заради митинчото заведение Магура.

Специално за 13-ия конгрес на БКП през април 1986 г. тогавашният кмет Стефан Нинов направи истинско преобразяване на бул. Витоша, който измести Царя (тогава бул. Руски, а днес Цар Освободител) и Ръкси (и тогава, и сега улица Раковски) като „център на просветата”. Появиха се култовото за времето си заведение Рубин, приличащият на съвременен хипермаркет магазин Зорница с входове откъм ул. Денкооглу и откъм бул. Витоша, куп по-съвременни магазини, сред които „западните” на марките Лий Купър и Хъш Пъпис, а отвъд Партриарха модернистичният за онази епоха ресторант Форум и сладвкарницата Магура.

Кой идиот кръщава сладкарница на пещера край Враца със сигурност ще попитат незапознатите, които или са твърде млади, или не са от София? Отговорът е прост за онези, които посещаваха заведението, което нямаше аналог в града ни в края на 80-те. Защото беше сладоледен салон, предалагащ цяло меню мелби. Сега разбирате връзката сталактити – сталагмити – сладолед, нали?! Нашият фаворит сред въпросните мелби беше Дипломат, която беше ненадмината. Най-хубавото от всичко беше, че макар формално да нямаше демокрация, всъщност салонът беше достъпен за всички и се ползваше с невероятна популяронст. И как да бъде иначе, след като нищо не струваше повече от 2 лв. – нито за ядене, нито за пиене.

През 1989 г., когато още преди падането на Живков беше улеснено пътуването на българите в чужбина, а цяла София се втурна на море в Гърция, се появи глад за валута, тъй като държавата отпускаше смешни суми като например 50 долара на човек (нещо като $150 в днешна равностойност). Беше разрешена и стопанската дейност извън държавните фирми и веднага се нароиха чейнджаджии – хора, които сменяха валута – главно долари и марки, на черно.

Понеже те започнаха да се събират баш около хитовото заведение Магура, а го правеха поради неспирния поток от хора от ранни зори до късен мрак, то даде името на тяхната прослойка.

Магураджии девалвираха курса на соц.лева към долара от 2 наши за 1 американски до 5 и повече български за един щатски. Направиха дебели вратове, купиха също така дебели златни ланци, подкараха стари мерцедеси. Като всяка прослойка и тази се сдоби със свой запазен знак – наречете го имидж. Магураджиите облякоха своята униформа: светли дънки тип лъвски гащи, кафеви кожени якета и прически в стил футболно киче, обилно гелосани. Така посрещнаха 90-те години, без да падат от гребена на вълната поне до средата им.

Новобогаташката класа, изместила от тавана на доходите келнерите и барманите, които доминираха при соца, понеже заработваха яко на черно, се сдоби и със свой медиен символ. В появилото се буквално седмици след 10 ноември студентско предаване Ку-ку по единствената телевизия изгря Владо Въргала.

Актьорът Владислав Карамфилов, тогава още студент на проф.Стефан Данаилов, толкова добре градеше образа на магураджия, че особено в първите предавания публиката беше убедена, че гелосаният младеж с ланците и коженото яке няма как да не е истински магураджия. Такова му беше мисленето, такива му бяха лафчетата, такъв му беше и чарът. Постепенно думите, маниерите и стила му "влязоха в народа".

И породиха новата класа – една от възловите за прехода – кастата на мутрите. Именно копие на Владо Въргала, както и превърнал се в негов приятел, беше първитя борчески бос у нас – създателят на ВИС Васил Илиев.

После някой ще твърди, че една сладкарница не можела да бъде двигател на мощни обществени процеси. Магурата доказа, че е сладолед и още нещо...