Ако искате да научите целия поменик от традиционни италиански сладкиши, трябва да се отбиете в Горчиво сладко. Жалко е, че те нямат пред всяко етикет, което между другото е задължително, та се налага жената зад щанда да обяснява кое е сфолятела, кое са бинье, защо има брути, ма буони (в превод – грозни, но добри), що е то пинолате, струфоли, дзеполе, чамбели, спациенца (мъдрост), та чак дивино аморе (божествена любов), наред още с поне 10 вида сладости. Енциклопедичността е похвална, ала направата – не дотам. За разлика от класката в жанра Орсети например, Горчиво сладко не използва италианско брашно и затова нито на вид, нито като финост на вкуса, се доближава до високите образци. Похвално е, че също като Орсети всичко се прави на място, ала не е зле да се помисли за суровините. Защото тайната на световната слава на италианската кухня е именно в продуктите. Иначе тя е проста като всичко гениално, колкото и завъртени да изглеждат някои имена. И накрая, сериозни забележки – не е възможно в кафене да не предлагат елементарни неща като мляко с какао и газирана вода, дори не посмяхме да погледнем чаената селекция. А Швепсът го наричат Миринда.