Претенциите са хубаво нещо, но реалността понякога е различна от тях. Конкретен пример с Da Massimo в нещото като бизнеспарк на Искърско шосе. Не се смейте! Наистина трябва да биете бая път, ако решите да посетите заведението, което си е сериозен разход на време, на пари – почнете от бензина и свършете със сметката, но най-вече на нерви. Да започнем от стигането: Навигацията вкарва в лабиринт от халета, складове и малки офис-сгради, като се забива в средата на нищото между тях. А табела има една-единствена – къде да завиете вляво от булаварда, но не и сред лабиринта (а има къде и как да се поставят указателни знаци). Не разчитайте и на упътване по телефона: само може да ви обърка. Пишем го, защото пробвахме и трите варианта, а накрая се оправихме с питане. Но то е, защото обядвахме в ресторанта, та имаше работници около рампите на складовете, които да ни помогнат. Но за вечеря едва ли биха били налични и лутането няма да бъде приятно. Да продължим с интериора: Известна максима на ценителите като дългогодишния кореспондент в Италия и може би най-добрия познавач на нейната кухня, добри заведения и табиети Румен Михайлов гласи, че хубавото италианско заведение трябва да притежава поне малко патина и поне малко прах. Е, няма такива неща в помещението от типа столова на бизнес-сграда. Даже и намек няма. Продължаваме с пълната липса на поне някакво докосване до италианското в какъвто и да било смисъл. Важно е да се отбележи, че стериалната обстановка – точно обратното на стила на Ботуша, се допълва и от неподходящи по дизайн на контекста, а и не особено удобни мебели. Едни лалета по масите вкарват малко цвят и красота в сивотата на шир-потребата с претенции, но са малка утеха. Да кажем, че човек отива за храната, ако и цените в ресторанта да са над средните милански и доста над средните – примерно – наполетански или сицилиански. Но... Да завършим с храната: При такава една претенция, човек би очаквал да намери поне очакваните неща за хапване. Не нещо особено. В едно меню, което нито е кратко, но ясно по италиански, нито е изчерпателно, има разни работи, кой знае защо придружени от картинки – сякаш сте в евтино капанче в Поморие. Доста не на място. В хубав италиански ресторант, хем без претенции, в София като San Marco, въпреки че я няма в менюто, ще ви направят прекрасна талята и то на средни милански цени. Така се постъпва във всеки добър италиански ресторант навсякъде по света – опитвали сме това от Пекин до Буенос Айрес. Тук на въпроса дали е възможно готвачът да направи талята, сервитьорката – макар и видимо жена с опит, освен с интелигентен вид зад очилата, задава контра-въпрос, вместо просто да предаде. Пита: „А какво е талята?”, При това с вид, сякаш срещу нея седи идиот, а не клиент, и сякаш се задава неудобен, направо неприличен личен въпрос, а не питане „по специалността”. Ако не нейната, поне на заведението. За претенциите му да не говорим. После, за да стане още по-жалка ситуацията, допълва: „Да нямате предвид скалопини” – нещо, което очевидно е в менюто, има и картинки – не твърде апетитни, но това вече е въпрос към фотографа, дизайнера, предпечата, печата и одобрилия работата на всички тези звена собственик. След кратка разходка до подходящата за смесен магазин, но не и за ресторант хладилна витрина, се връща и казва: „Готвачът знае какво е талята, но няма да направи”. Това е, при положение, че менюто изобилства от телешко, а талятата не е нищо повече от същото, нарязано по определен начин. Пък, както се пее в песента на Окуджава: „Мы за ценой не постоим” ( „няма да се пазарим за цената”). Не би било трудно за персонала. В заведението няма друга заета маса. Поръчваме, за да няма затруднения, елементарна паста (колкото пармиджано са сложили – толкова, не се полага „луксът” да се достави на клиента купичка с настърганото сирене, както правят дори в евтините италиански кръчми по света и у нас), преди това салати – не особено щедри предвид цената си, както и тирамису (дори този наш златен стандарт е далеч от Топ 5 в София). Един скромен по състав и с неголеми порции обяд за двама, полят само с вода, но струващ над 100 лева без бакшиша, който и не се заслужава. Ако беше с алкохол, щеше да мине 150 лв., а при вземане на телешко – поне 250-300 лв. Пък после някому били скъпи билетите по 35,50, 100... лева за Малкович и Дапкунайте. Моля?

Добави в: svejo.net facebook.com