Как живее Европа три десетилетия след падането на комунизма, успяват ли силните общества да направляват бъдещето и има ли киното все още силата да променя света, са част от темите в интервю на Стефан Командарев пред списание „Варайъти“. Повод за поканата от журналиста Кристофър Вурлиа е новият филм на режисьора, представен премиерно на 18 август на Международния кинофестивал в Сараево.

„В кръг“ е продължение на „Посоки“, показан в Кан през 2017 г., в програмата „Особен поглед“. Двата филмови проекта на режисьора са част от трилогията му за социалното неравенство и морала в България и Европа като цяло. А „В кръг“ отбелязва 30-годишнината от падането на Берлинската стена чрез историята на три двойки полицаи, патрулиращи в една особена нощ из София.

На въпрос какво се е променило в България за последните 30 години, Командарев казва, че промените не са единствено у нас, а са засегнали цяла Европа. И все пак има редица неща, валидни единствено за страната ни.

„Ние сме шампиони в много дисциплини – смее се той. – Най-бедната държава. Имаме големи проблеми със смъртността, здравето, образованието – 43% от младите хора в училищата са функционално неграмотни. И мисля, че всички тези проблеми произтичат от неравенството. Защото то раздели обществото, унищожи чувството за общност и повлия на всичко останало. Социалният капитал някак изчезва – без да сме участници във война, една четвърт от населението на България напусна. Без да има бедствия или каквото и да било. Всичко това е важно за мен, защото аз живея там. Семейството ми е там, децата ми, привързан съм към тази държава.“

Командарев споделя, че не винаги е искал да прави кино. По образование е лекар.

 „Шегувам се с приятелите си, че веднъж лекар – завинаги лекар. В този филм, а и в предния, пациентът бе европейското общество, 30 години след падането на Берлинската стена – обяснява режисьорът. – И разбира се, ние се опитваме да излекуваме обществото с малко хумор, с малко драма. Не знам какво направихме – психотерапия, аутопсия, операция – публиката ще каже. Но поне се опитваме, и това е задачата на всеки кинаджия – не толкова да забавлява, колкото да задава въпроси. Да представи проблемите. И може би нещо ще се случи. Вярвам, че киното може да промени нещата.“

Макар и занимаващи се с тежка тематика и заснети предимно в тъмната гама (през нощта), във „В кръг“ има и сцени на надежда. Запитан какво му дава надежда като българин, Командарев не се замисля преди да отговори:

„Очите на двете ми деца“.

 „Но също и всичките ми приятели, включително приятелите, с които правя кино, защото в България филми се правят главно с приятелства, не толкова с пари – признава режисьорът. –  Когато имаш общество около себе си, когато хората вярват в едно и също, те се опитват да действат, за да получат накрая добър резултат. Борят се за добра кауза и това дава надежда, чувството за общност. Това е голям проблем, защото общността у нас изчезва. Все по-лесно е да мразиш другите, но е много по-трудно и много по-добре да направите нещо заедно.“

Журналистът отбелязва, че и двата му филма се развиват в определени общности – „Посоки“ е за таксиметрови шофьори, „В кръг“ – за полицаи. Командарев отвръща, че първоначално не е имал намерение да създава трилогия – идеята за продължение на тематиката дошла по време на снимките на „Посоки“. Екипът обърнал внимание, че през нощта минават много патрулки и се свързали с полицейски участък в София – те веднага съдействали и така се появил филм с герои и случки, базирани на реални лица и събития. В тях режисьорът открива метафора за обществото ни:

„Интересното за полицаите, особено онези, които патрулират улиците всяка вечер, е, че те се занимават с истинския живот. Да си полицай в България означава, че всички те мразят. Работиш за малко пари, дрехите ти и всичко има лошо качество. Често изглеждат ужасно“.

Разговорът се измества върху яда на българите, но и за тяхното безсилие да променят живота си:

„Има много гняв в България, но често той отива в грешните посоки. Всеки път някой друг е виновен за това, което се случва. Това е психологически механизъм, много по-лесно е да търсиш извън себе си вината“.

Все пак остава надеждата, че когато българската публика най-сетне види филма на 8 ноември, ще си зададе въпроса какво може да направи всеки от тях поотделно, за да промени нещо, защото Командарев „вярва в малките промени, не в революционните, които се случват за една нощ“. Премиерната дата не е избрана случайно – именно в тази нощ се развиват събитията във филма и целта е да се предизвика дискусия за 30-годишнината от края на социалистическия строй.

А на въпроса страда ли българинът от форма на Алцхаймер, както твърди един от героите във филма, след кратък размисъл режисьорът отговаря, насочвайки разговора към Паметника на съветската армия в центъра на София:

„Когато отричаш нещо, то спира да съществува. Когато унищожиш паметник, този период не съществува, защото не виждаш паметника. Това е инфантилен начин на мислене. Дори в момента тече дискусия. Няколко седмици преди премиерата на филма в България, ще има местни избори. В момента има един кандидат, чиято платформа гласи „Искам да унищожа паметника“ и това е. Не платформа за подобряване на живота на хората, не за вдигане на заплати, за подобряване на ситуацията по улиците. Да унищожи паметника. Това е магически начин на мислене: че с нещо като това ще решиш проблемите. Но ние сме много щастливи за наличието на тази дискусия, защото ще помогне на филма“.

Източник и снимка: ploshtadslaveikov