Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „Александър Невски”. Техният звън бе истинска музика, която слизаше от небето на земята.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Обичам този празник, обичам дълбоките му корени в българската история, обичам името му, обичам собствените си спомени в този ден от слънце, зеленина и камбанен звън.

Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „Александър Невски”. През цялото време, докато можех да ги виждам и чувам от непосредствена близост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха обикновени църковни камбани, които биеха по определено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария. И техният звън не беше поредица от камбанени удари, а истинска музика, която слизаше от небето на земята, за да навлезе дълбоко в нас и озвучи света по свой собствен, неподражаем начин. Колко пъти съм чакал всред шумната атмосфера на града пристигането на тази музика, която властно прогонваше мизерната шумотевица на делничния живот, за да наложи своята могъща и завладяваща празнична хармония.

В детските ми години това беше тържествен поток от прииждаща безспир радост, от звучно буйство, като че камбаните се смееха, обзети от някакво свое, камбанено щастие, което звучеше като предвестник на нашето собствено щастие. Когато вдигах очи към камбанарията, струваше ми се, че виждам там група смеещи се лица. Много пъти в детската ми глава се появяваше предположението, че камбаните сами звънят. Беше ми невъзможно да свържа техните звуци с усилията на някой простосмъртен. Това беше времето, когато „Александър Невски” стърчеше високо над всички сгради в града, когато ръстът на някогашна София не се подиграваше с човешкия ръст, когато дремещата тишина на улиците поглъщаше без остатък шума на рядко преминаващите автомобили и камбанките на трамваите звъняха в унисон с храмовите камбани.

Хората изпълваха площада и църквата, недоведени и неорганизирани от никого. Идваха така, както техните бащи и майки бяха идвали, както българите от векове се бяха стичали към църквите на този ден. Вярващи, полувярващи и невярващи в религиозните чудеса идваха през тази събота вечер заради това, че пасхалният обичай беше част от вековния живот на българите и може би, за да чуят тези невероятни великденски камбани. Хората пристъпваха кротко, със сдържани движения, с притихнали гласове и вродено чувство за достойнство. Никой не бързаше, никой не се блъскаше, никой не викаше и омекотените лица изглеждаха по-замислени от друг път. Наблюдавах чувството, с което слушаха камбаните и ми се струваше, че всеки имаше свое собствено отношение към тяхната музика, че за всеки те бяха нещо негово си.

И когато започнеше шествието около църквата и гласовете на великолепния църковен хор се съединяха могъщо с камбанения звън, тогава вдигах глава към небето, защото си мислех, че тъмният свод ще се разтвори и сам възкръсналият Бог ще се покаже. Но дори когато Той не се показваше, бях сигурен, че цялата красива и звучна симфония имаше божествен смисъл. Внезапно долавях, че всички ние – хора, камбани, небе, природа бяхме единно и хармонично цяло, че всичко имаше свое определено и единствено място и че аз се ползвах с най-великата привилегия – да живея.

Веднъж чух възрастен човек да казва, че Бог не е на небето, а по лицата на хората, в самия звук на музиката, в пролетта…