- Тази катастрофа, за която споменаваш, се случва преди емигрирането на майка ти, нали?

- Да, същата година стана. Катастрофата се случи в едно лошо време. Бяхме на село с приятели и тръгвайки от реката, на която бяхме на риболов, колата падна от един мост, от близо 3 метра. И това се превърна в онзи катаклизъм в живота ми, който преобърна наистина всичко. Тогава осъзнахме, само на 15 години, че всичко може да свърши за миг. Осъзнаваш колко е смислено да правиш важни крачки в живота си, да мислиш с главата си. На 15 години вече бях голям и осъзнат човек, съвсем далеч от тийнейджърството и от детството.

- Със сигурност са се променили и много неща в теб, в психиката и душевността ти…

- Така е. Най-интересното е, че когато си отворих очите в болницата, след комата, видях колко е зелено всъщност всичко. И това го казвам навсякъде, където мога. Ако мога да стигна дори и до един човек с казването и разказването на тази история, за мен е ценно. Много трябва да се вглеждаме в природата, първо в нея, защото от там идваме. И от нея зависим.

Като си дадеш сметка от какви неща всъщност зависиш… не от телефона, не от компютъра и не от телевизора или колата, започваш да осъзнаваш, че да, те са необходимост, но не са на всяка цена. Като осъзнаеш кое всъщност е на всяка цена, разбираш и тази приемственост, за която става дума и във "Фермата". Най-българското предаване! Аз шест години живях с него в Чикаго, а на седмата – в него (усмихва се). И много ми се иска хората, които го гледат, да са ония българи, които да се замислят за малките неща, за българските, за земята ни, за историята ни.

Америка съществува на картата като земя от много дълго време, но като държава – от много кратко. Ние пък, за сметка на това имаме толкова стара история, толкова неща са се случвали, толкова хора са допринасяли с живота си, с каузите си, с какво ли не… Нека първо да виждаме това, каузата, смисленото, а не интригата и пошлото.

- Звучиш така, сякаш влизането ти във "Фермата" е било повече нужда и възможност да се докоснеш отново до българското, отколкото цел и стратегия към голямата награда… Греша ли?

- Не, определено това е напълно вярно! Моята цел там беше наистина да присъствам в българското, ей там, на стана, където ни научиха да тъчем. Даже туршиите, които правихме, сладкото, толкова много ме върнаха към българското, там, при баба, на село, че не мога да ти опиша. Нито голяма награда, нито стратегии, нито популярност… Дори и в битките имах чувството, че се връщам назад към детството си – ей там, зад блока, където децата се катерят на катерушки, люлки и играят на топка. По този начин приемах игрите. А когато облякох носията… Боже, това беше най-силното изживяване за мен! Минахме през толкова традиции и обичаи по вълшебен начин.