Който е безгрешен да хвърли камък, казано е в Библията за такива като шеф Манчев, които в предаването Комшари в кухнята докарват до рев колегите си, понеже не им била достатъчно добра кухнята или изчистена банята. А какво става в неговия ресторант Кактус? Първо прави впечатление недотам законния надвес над улица Солунска. Влизаме и вляво от вратата виждаме табелата за отличник на Трипадвайзър с 4 звезди. В същия миг обаче носът ни усеща облъхване от тежкса миризма на готвено – знак, че проветряването в ресторанта не е на нужното равнище, хеле пък за елитен ресторант. Поглеждаме вдясно към по-ВИП частта, където столовете са малко нещо меки. Въпреки че сме с аутфит очевидно комбиниращ Бърбъри, Бос, Ралф Лорен и Монклер, за нещото като шеф дьо зал не сме на ниво. Праща ни нагоре. Докато вървим към междинното ниво, лъхва ни миризма от тоалетната в интермедията. Някой ще каже –това е зле, но ние приемаме нещата положително – така човек не забравя да си измие ръцете. Влизаме и – о, ужас, съзираме недотам чистото огледало с останки от петна и ръжда, зачерняващия възнисък таван във възтясното антре на тоалетната, която е време да се ремонтира. После поемаме нагоре. Човек, висок над 1,50 м рискува да не се удари на стената между това и по-горното ниво. Даже, по обратния път, установяваме, че нечия твърда глава е поотчупила парченце от ръба. Някой друг би се сетил да сложи нещо меко на преградата, без друго стената отдавна не е боядисвана или пък това е направено некачествено. Настаняват ни в средния салон. Предлагат ни обедно меню, но още като чуваме алтернативите – топеница, пълнени чушки с кайма и ориз и шишче, се питаме ние в стола на Вазовските машиностроителни заводи ли сме или в ресторанта на шеф Манчев, който претендира за изящество в кухнята, гурме и европейщина???!!! Надзъртаме в менюто. Няма да ви занимаваме с грешки на изписване, но няма и да пропуснем да отбележим – никакъв стил. Ако ресторантът е с мексикански препратки – защо няма нищо латиноамериканско. Поиталианчените неща звучат неубедително, пофренчените – също. Избираме супа с посбърканото название „СаУмАн Чаудър”. Първо за името. Понеже на английски salmon се пише по този начин, се чете салмън – доста различно от саУмАн. После, забавно е, че келнерът идва да я сипва с черпак, но очакването му да бъде спрян почти веднага, за да не би да се напълни купата до обичайното ниво, е смущаваща. За основно искаме пъстърва, пълнена с билки, като предполагаме, че щом са пълнили рибата, в кухнята и са я филетирали. Да, ама не! „Не! Обезкостена е”, казва келнерът. „Значи няма костици, значи е филетирана”, надяваме се ние. Оказва се, че е махната само основната кост, а занимавката с досадните и стотици дребни е оставена на народа. Избираме пиле скарамоца. Сервират ни филе, залято с въпросното сирене или близко до него, ала сосът прави впечатление не само на възмазен, както личи на фотото, ами направо си е залоен по краищата. Да прощава шеф Манчев, ама такова явление не сме виждали не само в добър, ами и в редови италиански или френски ресторант. Всъщност, в тези страни да се намери лош ресторант е истинско чудо. Ако шефът не е дочул, нека го информираме, че съвременната кухня задължително е здравословна. Или поне пести мазнини, не прелива от тях, както онова, което ни сервираха и за първо, и за второ при него.
Да кажем нещо и за интериора. Два от етажите на заведението – този, за който пишем и по-горния, са с възможно най-евтини столове, но по-кофти са т.нар. картини по стените, които приличат на упражнение на кандидат-гимназист, който ще бъде скъсан на изпита за Художествената гимназия. И това сами можете да видите.
Не посещаваме за първи път Кактус, правили сме го и друг път. Чудили сме се на претенциите му, понеже не е нищо особено. Сега, след като направихме щателна проверка, каквато Манчев прави на колегите си в Комшари в кухнята, вече детайлно разгледахме нещата.
Не знаем за шефа, но ние сме бивали в това заведение и преди него. В зората на демокрацията, когато беше Анжел, беше ниво. След това, като Джука на ръба на вековете беше изключително вкусно и действително събираше гастрономичния ни елит, който си съществува, при това и доста опитни в ресторантското хапване чужденци от страни с големи кулинарни традиции. Сега преобладават млади и нетолкова млади меринджеи. ВИП са безспорно, явно и не са достатъчно взискателни. Но благородството задължава, както са казали онези преди нас!