Версията на Тодоров, че след мача с Мейуедър най-големите промоутъри се молят да подпишат договор с него, но той отстъпва това щастие на Флойд, понеже от една страна дава път на младите, а от друга страна – бил твърде голям патриот и искал да се върне в България, звучи твърде наивно. Още повече, че самият той се опитва да отиде да се боксира в Турция

Федерацията прецаква трансфера му. Слага му цена 300 000  долара, което е три пъти по-малко от милиона, който навремето родните щанги са взели пак от комшиите за тежкоатлета Наим Сюлейманоглу. Серфим обаче изпуска шанса да взема по 1 000 000 в зелено на титла от Турция, докато у нас му се полагат скромна заплата и 4000 долара за златото (средното възнаграждение в страната ни по онова време е 40-50 долара).

Сарафа е бил на гурбет и в Германия. Взема по 4000 марки на месец, докато у нас през 90-те е страшна мизерия. Там пък му бил фен милионер на име Херберт Волф, който толкова го уважавал, че чак му носел куфарите. Спортът обаче е до време и когато спира да играе активно на ринга, Тодоров остава просто един от многохилядната армия на безработните хора в България. За разлика от мнозина в неговото положение обаче, той никога не е обезверен.